други..., лични

[В]същност

събина панайотова снимка

Много мразя нещата да не стават както съм ги планувала.

Днес имах строен план как ще стана рано и ще свърша едни 100 неща преди работа. Не успях. И сега ми е леко криво и леко неспокойно, въпреки че знам, че it’s all in my head.

Криво ми е защото си мисля, че е неуважително от моя страна. Годините минават, но някак продължавам да внимавам да не го разочаровам. Внимавам повече от колкото да не разочаровам повече живи. От време на време спирам и се замислям: А какво би казал Иво?

Криво ми е защото си мисля, че може би е неуважително от моят страна днес да не намеря време да го почета – още не съм влязла в църква, цветята които купих си останаха на терасата. И после се успокоявам. Защото всъщност дълбоко в мен знам, че всичко това е за мен. Не е за него. Знам, че той знае, че не съм го забравила.

Всъщност не почитаме ли мъртвите най-вече не с това, което правим на съответните дати, а с това, което правим всеки ден. С това което сме, в което вярваме, за което се борим – с това, което правим всеки ден без да се замисляме. Когато някой много, много скъп си отиде често се ядосваме – на света, на Бог, на съдбата, you name it. Нормално е защото боли, но всъщност е губене на време. Не помага на никой. Онзи ден много си харесах тази лекция най-вече заради едно изречение: “it’s not about the body or the mind, it’s about how you react to the tragedies that happen to you”. Цитирам по памет.

Всъщност ми се иска това, че все още мисля и надявам се не съм забравила, да означава и че го почитам. Защото иначе ми е леко криво и леко неспокойно.

 

Standard

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *